190 години просветно дело в Борован

             190 години просветно дело в Борован

                 Многоуважаеми гости и граждани на Борован,

 Изключително висока чест за мен е да ви поздравя с „добре дошли” на това тържество, отбелязващо 190 години от началото на просветното дело в Борован.

Сравними с хилядолетната история на човешката цивилизация тези 190 години са само един кратък миг. Но ако ги погледнем от друг ъгъл и ги съотнесем към човешкия живот, ние ще проумеем , че тук става дума за живота на почти цели осем поколения. И този факт не може да не предизвиква респект, не само защото се отнася за едно вече отдалечено от нас време, но и защото се случва при особени исторически условия.

Нека се опитаме да си представим този отрязък от историята , който предшествува и съпътствува случилото се тогава и отбелязвано днес събитие.

Началото на деветнадесети век бележи края на един продължителен и труден за Европа процес. Това е времето на Ренесанса, на Възраждането, когато се извършва преосмисляне на общочовешките ценности, когато Европа се отърсва от сковаващите догми на Средновековието и поема пътя на ускорено духовно и икономическо развитие. Европа вече има своите философи и мислители в лицето на Еразъм Ротердамски и Жан Жак Русо, тя се възхищава от гения на художници и скулптори като Леонардо да Винчи и Микеланджело, превърнали човека в основен обект на творчеството си. Европа е поставила ново начало в литературата чрез Шекспир и Сервантес, отворила е очите си за науката и постиженията на Гутенберг, Галилей, Коперник и Джордано Бруно. А чрез морските пътешествия на Колумб, Магелан и Вашку да Гама не само е открила един нов и непознат до тогава свят, но е получила силен тласък за своето икономическо развитие.

Всичко това обаче се отнася за съжаление само за Европа. Тук, на Балканите, не е Европа. Тук е Османската империя, тук е Ориентът, където времето като че е спряло, където всяка прогресивна мисъл е под угрозата главата, която я е родила, да бъде отсечена от ятагана. Страшно е да си го помислим, но държава България не съществува.  Има само едно християнско население – „рум миллет”, наричано презрително „гяури” и подлагано системно на асимилиране. Ислямизацията на християнина е основна цел на тираните и за постигането не се подбират средства. Насилственото помохамеданчване, масовите кланета, унищожаването на цвета на народа са практика, превърната в правило. От тези мрачни години до нас е достигнал трагизмът на народната съдба, съдържащ се в песента „Еничери ходят, мамо”, запазена за поколенията благодарение гласа на знаменития борованчанин – певецът Иван Пановски.

Трудно можем да оценим щетите, които сме понесли от петвековния гнет, защото ако се попитаме, могъл ли е българинът да създаде нещо сравнимо с това, което създава Европа, отговорът е категоричен – да, могъл е! И доказателства колкото щете! „Златният век” на българската книжнина при Симеон предхожда с векове развитието на литературата в Европа. Апокрифните творби, създадени у нас, много по-рано от Европа отхвърлят схоластиката и религиозния догматизъм, богомилското движение, възникнало в България, се разраства и намира своите последователи в Италия и Франция. Стенописите в Боянската църква и Бачковския манастир впечатляват със своя реализъм и художествено майсторство и по нищо не отстъпват на европейските творби от такова естество. Ами самоукият архитект и строител майстор Кольо Фичето, с кого може да бъде сравнен? Можем да приведем още примери, доказващи несъмнения творчески гений на българина, така обидно стъпкан от поробителя. Но това е вече само горчива история.

Точно в тези времена на терор, на потисничество и унижения, става едно  чудо  - през 1820г. в Борован е създадено училище. Наричам го чудо, защото в една немалка територия населена с българи и простираща се от Дунав до Егея и от Черно море до Охрид, има хиляди селца и градчета, но само в четиридесет и две  има училища и Борован е едно от тях.

Историческите архиви и документи от това и по-късно време са запазили за нас имената на първите учители. Днес е трудно да си представим неимоверните усилия, трудностите, изправящи се пред тях, тези апостоли на просвещението. Тогавашните учители не могат да разчитат на друго, освен на собствения си опит и усет. Думата „методика” за тях е непозната, условията обикновено са примитивни във всяко отношение, а за някакви учебници и пособия, не може да става и дума. Само за сведение – първият практически полезен учебник, всеизвестният „Рибен буквар” , сътворен от родолюбеца доктор Петър Берон е издаден през 1824г. и едва ли поне по това време е бил достъпен навсякъде и за всички.

Все си мисля, че за тогава не толкова педагогическите умения, а чисто човешките качества на един учител са били водещият фактор в обучението. Голямата гордост на Борован – академик Георги Цанев, патриархът на българската литературна критика, когато в своите спомени се връща към детството и ученическите си години, обръща внимание точно на това – доколко учителите му са били човеци с главна буква и изразява преклонението си пред усилията и уменията им, преди всичко с пример и дела, да възпитават своите ученици.

Без специализирана подготовка и образование, първите учители са имали нелеката задача за въведат поверените им деца в света на знанието, доколкото това е възможно. За този си труд те са получавали определяно от селските първенци възнаграждение, което почти сигурно не е било достатъчно за посрещане на техните житейски нужди. Затова обикновено те са имали и някакво основно занятие. И много често двете дейности са били съчетавани, както свидетелствува Любен Каравелов в знаменитата си повест „Българи от старо време”. Нарисуваният с добродушна ирония  копривщенски учител Хаджи Генчо шие потури в същото време , когато занимава и учениците си. Сам авторът признава, че героят му не е измислен, а е взет от живота. Така е било почти навсякъде, но то не омаловажава дейността на тези просветители ентусиасти.

Година след година, един след друг , те са въвеждали в учебната стая малчуганите, подкрепяли са неумелите ръчички в старанието им да изпишат първите букви, насърчавали са треперещите гласчета  да изговорят първите прочетени от самите тях думи. Колко търпение, колко себераздаване са необходими , за да се превърнат тези усилия в успех. И това , че и след години учителят е срещан с уважение и признателност, е отплатата на бившите ученици за този благороден труд.

Отдавайки дължимото на многолюдната учителска кохорта, спомняйки си отново и отново първите, прекланяйки се пред труда и постиженията им, ние спираме пред една затворена за нас врата. Кои са и какви са били онези, в чиито глави е възникнала идеята за училище, какви усилия са положили, за да превърнат идеята в живо дело? Как невежите, неграмотни орачи и овчари са проумели нуждата децата им да бъдат грамотни? За мен лично това е загадка. Но макар и безименни, те заслужават не по-малко признание, дори само заради това, че са прозрели в бъдещето.

И трябва да кажем, че примерът им не е останал без последователи. Независимо от обществено-икономическите условия в страната изобщо, и в Борован конкретно, обществеността винаги е стояла зад училището и го е подкрепяла с всички възможни средства. Няма да се спирам на трансформациите, на които е било подлагано учебното дело в Борован, няма да говоря за това, колко дълго то е търсило своя истински дом. За това  достатъчно подробно разказват материалите, публикувани в юбилейния вестник, издаден от Общината.

По-важно е другото – че през всичките тези години училищното дело е запазило своят светски и прогресивен характер. Всички знаем, че през годините на робството българинът е оцелял като етнос, опирайки се на два стълба- вярата и езикът. В манастирските килии се опазва нашата писменост. Тук се правят преписи на богослужебни книги, създават се жития на светци, похвални слова за мъчениците на християнската вяра. Създаваното там обаче книжовно богатство служи не толкова на живия живот, колкото на църквата. Училището в Борован преследва други цели. Дори когато поради липса на сграда е приютено от местната църква, то не променя своя характер и заслугата е на цялата общественост.

В състояние ли е някой да отговори на въпроса колко хиляди деца са прекрачили през тези близо два века училищния праг,  как са поели в себе си благодатния дъх на знанието, как училището ги е обучавало и възпитавало, за да бъдат те достойни чеда на своя народ. Това е практически невъзможно, но е гордост за всички ни , да кажем че от класните стаи на училището в Борован са излезли наистина заслужаващи почит и уважение личности.

Върха на постиженията в литературната критика е поставил не друг, а синът на Борован акад.Георги Цанев, от когото поколения литературни критици се учат на отношение към литературата и изграждане собствен критерий. А как може да се отмине приносът в науката на друг знаменит боровончанин  - акад.Цено Хинковски, дългогодишен председател на Академията на селско- стопанските науки.

Не са един и двама удостоените с професорско звание в различни области на науката.Да споменем професор Бецински, професор Кадийски, професор Дунчовска, проф.Хр.Нонинскии, проф.Данаил Врачовски, проф.Георги Градинарски, проф.Петър Братоев, проф.Борис Белниколов.

Какво друго чувство освен законна гордост предизвиква фактът, че тук е научила четмо и писмо голямата българка Мара Нонинска – първата българска киноактриса, успяла да надскочи еснафския морал на своето време. И нали пак тук се е лял и укрепвал гласът на бележитата народна певица Маша Белмустакова, разнесла нашироко чрез своята слава, името на родното си село. Нали същото се отнася и до незабравимите Иван Пановски, Милка Пановска, Надка Пановска. Часовете по рисуване са били първа школа за такива изявени майстори на изобразителното изкуство като Владимир Ганецовски, чието име носи местната художествена галерия и на Велизар Симеоновски, който в далечното Чикаго впечатлява научния свят с работата си като художник анималист в Природо-научния музей на града.  Сред възпитаниците на училището има офицери, включително с висши военни звания като ген.Мицо Гетовски, ген.Ангел Андреев, ген.Слави Райков. Тук е и учителят на космонавта Георги Иванов – полк. Цветан Стойновски, тук е и летецът- изтребител-І клас полковник Христо Ганецовски, командир на ескадрила. От училището в Борован са излезли множество медицински работници, между които изпъкват легендарният и обичан от всички д-р Васил Стойновски – Байката, д-р Виолета Пелова и всеотдайната д-р Наташа Велчовска.Много са инженерите, юристите, икономистите, научните работници, учителите. А нима не заслужават уважение тези бивши възпитаници на училището, които без да блестят, с труда си създават материалните блага на обществото.

Ще повторя – невъзможно е да си спомним и изброим всички. А не е и нужно! Достатъчно е да се знае, че те са поели и направили първите си стъпки именно от учебните стаи.

Утре е един от най-светлите дни в годината – 15септември. Училищният звънец ще призове отново в клас малчуганите и ще ги прикани към овладяването на нови територии в областта на знанията и уменията. Естествено най- нетърпеливи ще бъдат най-малките – бъдещите първокласници. С трепет ще прекрачат те училищния праг, за да влязат в нов, непознат и чуден свят – този на познанието. И под грижите на своите учители те ще укрепнат, ще видят света с други очи, ще се изпълват с гордост от новите си умения и знания, защото верни на дълголетните традиции и днес учителите в Борован не жалят време и сили да бъдат на висотата на съвременните изисквания. Радостно е, че много от техните възпитаници днес продължават своето образование, включително и във висши учебни заведения, за да запазят добрите традиции на борованското училище. Нека  пожелаем успехът да съпътства и малки и големи в овладяване на знанията, които училището дава.

За всички нас, и учители, и граждани, утре е знаменателен дeн.  Ще бъде открита в присъствието на президента на Република България Георги Първанов изцяло ремонтираната сграда на училище „Отец Паисий”. Обновената и санирана фасада, класните стаи с подменени врати и прозорци, санитарните възли, парното отопление, всичко е  ново. То е плод на грижите на общинското ръководство, доказващо на дело, че образованието е основният приоритет в неговата дейност.

Впрочем, поклон още веднъж пред тези, които са положили основния камък на просветното дело в Борован и нека си пожелаем идните години да ни носят още повече радост от постиженията.

Честит първи учебен ден! На добър път!

                                                         Златко  Манчев